История на покера: Първата голяма игра

История на покера: Първата голяма игра 0001

Световните серии по покер – всички големи играчи са там. За зрителите шоуто е грандиозно. Какво мислите за Главното събитие? Май хич не е лесно да бъде спечелено, като се вземат предвид напрежението, всекидневната игра в продължение на повече от седмица и 10 хил. долара входна такса.

Добре, нека обаче ви върна малко назад във времето. Назад, когато нямаше телевизия, нито пък покер турнири, а Дойл Брансън още играеше баскетбол в гимназията. Назад във времето – преди повече от половин век – в дните, когато подовите настилки във Вегас бяха дървени и често покрити с прахоляк от пустинята. Войната тъкмо бе приключила, а хазартът – узаконен само в щата Невада. Времената бяха интересни и всичко се променяше, при това бързо. Тогава дойде Бени Биниън.

Открай време Тексас е земя на суровите хора, а Бени бе един от най-коравите сред тях. Винаги носеше пистолет, който беше използвал няколко пъти. Първият път – срещу комарджия, който се опитал да го мами, а известно време след това срещу някакъв каубой, с когото се били скарали за някаква дреболия. Тексаските власти наричаха тези престрелки „самозащита”.

Въпреки че бе незаконно, в Тексас се играеше хазарт на много места. Бени притежаваше място, известно на полицията като сборище на комарджии, но за разлика от редица други игрални зали, неговата оцеля доста дълго. Масите бяха направени така, че в случай на нужда да бъдат лесно замаскирани, особено когато Бени получеше „сигнал” (за който естествено предварително си бе платил), че се готви проверка. Тогава цялото място придобиваше съвсем различен, направо безобиден вид. Така или иначе през 1946 г., когато новоизбраните власти в Тексас затегнали примката около врата на комарджиите, Бени нямал друг избор, освен да напусне щата. Заедно със семейството си, в кадилак натъпкан с пари, той се отправил към Вегас, където в същото време Бъгси Сайгъл имал крещяща нужда от инвеститор, който да му помогне да завърши строежа на казино ‘Flamingo’. Бени нямал нищо против името му да бъде вписано в лиценза на новото казино, редом до това на друг предприемач и бъдещ негов партньор, Кел Хауселс.

Известно време нещата вървели добре, но след няколко години Кел решил да продаде своя дял и се оттеглил от проекта. Тогава Бени Биниън се свързал с Емилио Горети, с когото построили ново казино – ‘The Westerner’. По-късно, през 1951 г., Биниън закупил популярното по това време ‘Eldorado’ и го преименувал на ‘Horseshoe’. Там щял да бъде домът на първата Голяма покер игра. Страстта на Бени към големите залози можела да намери реализация само ако притежавал свое собствено място. Така ‘Horseshoe’ получило и мотото си ‘Най-високите залози в света!’, което било самата истина, стига човек да може да си ги позволи. Говорейки за пари, Бени не бил от хората, които щадели средства – само за подовите настилки в казиното например похарчил повече от 18 хил. долара, които за времето си са били цяло състояние. В крайна сметка луксът, който ‘Horseshoe’ предлагал на играчите, била първата сериозна крачка към прехода от старомодните „каубойски дупки” към новите клубове. Изискана обстановка, красив интериор, всевъзможни екстри – все неща, без които не можем да си представим нито едно модерно казино днес.

Nick "The Greek" Dandalos
Nick "The Greek" Dandalos

Един от близките приятели на Бени, Ник „Гъркът” Дандалос, бил един сред най-запалените комарджии на своето време. През целия си живот залагал огромни суми и когато един ден разговарял с Бени, споделил, че на драго сърце би участвал в покер играта с „най-високите залози в света”. Тогава Биниън, който правел всичко по силите си да популяризира както своето казино, така и самия Лас Вегас, заявил, че ще му я осигури, въпреки в ‘Horseshoe’ дори нямало покер зала. Биниън веднага кандидатствал за лиценз за покер маса, която щял да разположи точно пред входа на клуба. Моментално разпространил новината, че във Вегас ще има покер игра, а залозите щели да бъдат по-високи от всякога и че само хората с възможности ще бъдат допускани там. Минималното анте щяло да бъде $100, като само за справка ще кажем, че дневната надница на дилърите по това време била не повече от $15. Времето гладиаторите да пристъпят към най-голямата покер арена бе настъпило!

Бени провел телефонен разговор с Джони Мос – един от най-добрите играчи в Тексас и Оклахома – в който лично го поканил да се присъедини към играта. Мос не чакал втора покана, сбогувал се с жена си Вирджи и хванал пътя към Вегас. След като се включили още няколко изявени играчи и било дадено началото на Голямата игра, сблъсъкът на титаните бил неизбежен – главната битка била между Джони и Ник. „Гъркът” бил високо образован, интелигентен човек, редовен участник в най-скъпите покер игри. Джони от своя страна дори не бил завършил училище, но уменията му да акумулира състояния на покер масата го направили една от живите покер легенди на времето си.

Johnny Moss
Johnny Moss

Ник съвсем не се притеснявал да играе срещу (и да унищожава) всеки, който твърдял, че разбира от покер. Арнолд Ротщайн и “Титаник” Томпсън са само две от „страшилищата”, които си тръгнали с подвити опашки и празни джобове след срещата си с него. В същото време Джони разорявал нефтените босове и едрите скотовъдци в Тексас и Оклахома. Битката между двамата обещавала да бъде повече от зрелищна.

Така играта продължила пет месеца. Понякога се случвало екшънът да продължи повече от две денонощия без почивка. Дори Хауърд Хюз, който по това време бил започнал да купува земи в района, се спирал пред ‘Horseshoe’, за да наблюдава играта. Любопитно е, че щяло да мине четвърт столетие, преди Хауърд да стъпи сериозно на сцената на Лас Вегас, но за това ще разкажем в отделна статия. Когато бил на покер масата, Мос притихвал, придобивал изражение на хищник, способен да седи с часове, без да помръдне, изчаквайки търпеливо най-подходящия момент да срази набелязаната жертва. Когато правил смяна в 5 Draw игра, поставял внимателно картите си на масата и ги пращал към дилъра с плавно движение на пръста. За разлика от него Ник бил човек на действието – често изпуквал кокалчетата на своите пръсти, движел се на мястото си, а когато искал смяна на карти, запращал старите с рязко движение на цялата ръка. ‘Гъркът’ бил динамичен, човек на действието. Мос бил студен – като спотаена змия, готова да захапе смъртоносно плячката си. Често около масата се събирали тълпи, които наблюдавали с удивление купищата пари, които играчите губели и печелели.

Понякога играта продължавала наистина дълго. Често участниците оставали на местата си в продължение на два дена, следвала петчасова почивка и веднага след нея – още три денонощия игра. След такъв маратон Джони се нуждаел от почивка. Обикновено спял между петнадесет и двадесет часа сън, за да се възстанови. През това време „разпускащият” на масите за крапс Ник го чакал и когато видел, че се връща готов за игра, често го посрещал с думите: „Какво направи? Ще си проспиш живота така!”
Трябва да спомена, че останалите в играта също губели и печелели, но основната част от парите все така се разменяла между Джони и Ник. Един ден, когато пред двамата имало общо над половин милион долара, играта на Джони потръгнала и започнал да отхапва все по-големи и по-големи късове от парите на Ник. Точно тогава, няколко месеца след като започнали да играят един срещу друг, се случила и най-интересната ръка помежду им.

Стъд с 5 карти не била любимата игра на Джони, за разлика от покер формата „без лимит”, който по една случайност играели. Антетата били поставени – по $100 от всеки играч и ръката започнала. Двете карти на Джони, закритата и отворената, били съответно 9 и 6. Отворената карта на Ник била осмица. Джони заложил $300, на което Ник отвърнал с нови $1,500, които били платени. Джони получил втора шестица, с която направил чифт. Същата карта се озовала и при Ник, но когато противникът му заложил пет хиляди долара, това не го уплашило ни най-малко, дори покачил залога до двадесет и пет. Джони с удоволствие платил, тъй като знаел, че в този момент държи печелившата ръка. Следващата карта за него била 2, сложил още $30,000 по средата на масата, които Ник платил. Отворените карти пред него били 8, 6 и 4 от различни бои. Възможно ли е в този момент да е чакал стрейт? Не, за опонента му е било очевидно, че закритата карта е осмица.

Последните две карти били раздадени. Джони погледнал своята и видял 3, а Ник – Вале. Напрежението се усещало във въздуха около масата, за публиката предчувствала, че в тази ръка някой ще загуби много пари. Ник заложил 50 хил. долара. Джони се усъмнил, възприел залога като блъф и обявил, че залага всичко, което е пред него. Ник го погледнал и докато прибутал своите последни 140 хил. долара напред, казал: „Предполагам, че ще трябва да платя, нали? Мисля, че последната ми карта беше Вале.”
Джони го погледнал, въздъхнал и отвърнал: „Ако имаш вале, според мен ще загубиш много пари днес, приятелю.” Тогава Ник се усмихнал и спокойно показал двете си закрити карти... Чифт Валета! Джони Джони бавно преглътнал и се пресегнал към кафето си, докато наблюдавал пред себе си празното пространство на масата – същото, на което само преди минути били грижливо подредени пачките му. Нямал повод да се усмихва. Повече от половин милион долара – толкова заложили двамата в тази ръка. Джони потропвал тихо с пръсти по масата и още един път отпил от кафето. Вкусът му бил горчив. Много горчив.

В покера има два вида играчи – обикновени и невероятни. Можете да ги различите по начина, по който реагират на загубата.

Едните продължават да играят, защото искат да си върнат моментално загубеното и най-често пропиляват и последното, което им е останало. Вторите обаче спират за малко, дават си почивка и след това се връщат в играта, готови повече от всякога да разгромят всеки по пътя си към успеха.

Ударът, който Ник нанесе на противника си беше същият, с който по традиция поваляше всички останали свои опоненти. Само че Мос не беше като „всички останали”. Той знаеше отлично на какво е способен. Беше както адски добър, така и прекалено упорит, за да остави нещата така.

Джони стана бавно от масата, намести шапката си и каза на Ник, че ще бъде готов за игра на следващия ден. Двадесет и четири часа по-късно двамата отново бяха един срещу друг. Джони не само успя да си върне загубеното, но след още няколко часа бе добавил няколко милиона долара пред себе си, за сметка на Ник. Тогава ‘Гъркът’ изрече думите: „Господин Мос, явно ще трябва да ви пусна да си вървите.”
В този момент първата велика покер битка, първата Голяма игра във Вегас приключи. Тогава започна Новата ера на покера.

Свързани статии

Свързани турнири

Свързани играчи

Коментари

Все още няма коментари. Напишете първия!

Какво мислиш?
Регистрирай се, за да оставиш коментар, или се впиши с facebook