Дойл Брансън: умствените ти игрички могат да те изпържат

Doyle Brunson

През 2005, Дойл Брансън пусна статия, в която обсъжда някои "мисловни игри", които му помагат, както и някои, които му пречат.

В статията, Брансън разказва историята на човек на име Кийт, който постигал супер покер резултати като се "напомпвал" с позитивни и уверени мисли преди игра. Не след дълго, обаче, това не му стигало и той решил да вдигне нивото на умствено самозаблуждение.

"Тогава решил, че ще играе още по-добре, ако може да се убеди, че губи малко в началото на сесията," пише Брансън. "Решил, че по този начин ще трябва да е още по-посветен на това да излезе на нула. И този умствен трик вършел работа – за известно време."

Историята продължава.

"Един ден, той пробвал най-големия си психологически гамбит до този момент," продължава Брансън. "Прекарал часово убеждавайки се, че е със $100,000 назад в $300-лимит игра. Явно е трябвало да си втълпи много яко това, защото след като в първия пот спечелил $2,000, в съзнанието трябва да е бил с $98,000 и да изглежда отчаян. И тогава всичко се объркало. За два дена изгубил всичките си пари."

За историята на бедния Кийт Брансън заключава следното:

"Лично аз се придържам към простите неща и оставям умствените експерименти за по-приключенски настроените хора като Кийт. Покер играчите трябва да вярват в собствените си способности. Това помага. Дотам стигам аз."

Съгласен съм, че склонността към самоувереност е много по-благоприятна за най-добрата ти игра отколкото към песимизъм в стил "обречен/а съм да загубя."

Според мен мисловните игри на Кийт са поели в две грешни посоки.

Първата граница, която Кийт е прескочил, е в това, че се е опитал да вярва в нещо, което очевидно не е вярно и той е знаел, че не е вярно.

Вече обсъждахме това, че хората сме големи майстори в самозаблудата. Всъщност дори съм на мнение, че една лека форма на самозаблуда може да е, когато блъфираш, да си казваш неща, които би си казал/а, ако имаше най-добрата ръка.

Целта на това е езикът на тялото ти да излъчва по-естествено сигурност отколкото ако преднамерено се опитваш да правиш това. С други думи, истинската ти цел е да подлъжеш опонент, не себе си.

Трикът на Кийт не е от този тип. Неговият опит за самозаблуда не е за да подлъже опонент.

Трудно е да се убедиш в нещо, което знаеш, че не е истина. Познавам хора, които си настройват часовника с 15 минути напред, защото имат навика да закъсняват. Не се получава, защото не можеш да забравиш, че часовникът е настроен напред. Просто се получава така, че правиш "умствено наваксване" за разликата, която знаеш, че съществува между времето, което показва часовникът и реалното.

ОК, ще кажеш, но Кийт очевидно е имал успех в самозаблуждаването си, че е много назад. Не мисля така, но това води до второто, което е сгрешил.

Неизказаното предположение зад неговата самозаблуда е, че той би играл различно, ако се убеди, че играе, за да излезе на нула. Това е дълбоко погрешно.

Това противоречи на факта, че трябва да имаш навика да всяка ръка оптимално, независимо дали водиш, изоставаш или е в началото на сесията. Естествено, трябва да се има предвид и какъв е твоят имидж на масата, но това е вторичен фактори, които се отчитат само след като знаеш коя е правилната игра при липса при липса на информация за тях. Не би трябвало да е вярно, че обикновено играеш различно когато губиш и когато печелиш.

Второто погрешно в мисловните трикове на Кийт е неспособността да осъзнае, че – доколкото той и другите играят различно когато се опитват да си върнат парите – почти винаги те играят по-лошо, не по-добре. Обикновено е някаква отчаяна игра, която не се базира на търпение и умения, а на това да извадиш много повече късмет отколкото можеш реално да очакваш по статистика, както и на блъфиране по-често отколкото може да очакваш да успява.

Точно това е наистина перверзното в мисловното самозаблуждаване на Кийт. Не опира до това, че той наистина се е убедил, чe е супер назад, а в това, че се е убедил да не играе по най-добрия начин, а по-лошо.

Представи си, че беше направил обратното – натрапил си е, че – на някакво ниво – вече е $100,000 напред в играта. Как би играл тогава? Естествено, би играл със супер увереност, без страх, че ще загуби миниатюрна част от тази печалба под формата на чиповете пред него в момента.

Но приемайки, че играеш в рамките на стандартните препоръки за банкрол, такъв трябва винаги да е винаги начинът ти на игра. Тези чипове са просто средство за печелене на още чипове. Те нямат друга стойност. Ако ги загубиш след взимане на лоши решения, няма значение – има още много оттам откъдето са дошли.

Разбира се, това не означава да играеш безразсъдно. Но трябва да играеш безстрашно, което въобще не е същото. Това означава да преценяваш всяко решение на базата на това какви действия имат най-висока очаквана стойност.

Е, имам известни съмнения как някой би успял да си втълпи, че е напред със сто хиляди, ако реално не е така. Но ако си представим, че е възможно, произлизащата от това перспектива за играта би трябвало в най-лошия случай да е неутрална, а в най-добрия печеливша.

Лично аз смятам, че почти винаги е грешка да се опитваш да се убеждаваш във "факт", който не отговаря на реалността.

Ако искаш да експериментираш с разположението на духа, нека да отделя от Кийт и вместо това да те насоча към покер автора Charlie Shoten. Той отдавна препоръчва следната мантра за покер играчите: "Аз съм спокоен, уверен и чист и чакам най-добрия си избор да се появи след като преценя всичките си варианти за избор и последствията от всеки от тях. Когато най-добрият ми избора се появи, аз действам."

Ето това е мисловната игра, която би трябвало да играеш, всяка сесия, всяка игра.

Коментари

Все още няма коментари. Напишете първия!

Какво мислиш?
Регистрирай се, за да оставиш коментар, или се впиши с facebook

Свързани статии

Други новини