Дойл Брансън: умствените ти игрички могат да те изпържат

Doyle Brunson

През 2005, Дойл Брансън пусна статия, в която обсъжда някои "мисловни игри", които му помагат, както и някои, които му пречат.

В статията, Брансън разказва историята на човек на име Кийт, който постигал супер покер резултати като се "напомпвал" с позитивни и уверени мисли преди игра. Не след дълго, обаче, това не му стигало и той решил да вдигне нивото на умствено самозаблуждение.

"Тогава решил, че ще играе още по-добре, ако може да се убеди, че губи малко в началото на сесията," пише Брансън. "Решил, че по този начин ще трябва да е още по-посветен на това да излезе на нула. И този умствен трик вършел работа – за известно време."

Историята продължава.

"Един ден, той пробвал най-големия си психологически гамбит до този момент," продължава Брансън. "Прекарал часово убеждавайки се, че е със $100,000 назад в $300-лимит игра. Явно е трябвало да си втълпи много яко това, защото след като в първия пот спечелил $2,000, в съзнанието трябва да е бил с $98,000 и да изглежда отчаян. И тогава всичко се объркало. За два дена изгубил всичките си пари."

За историята на бедния Кийт Брансън заключава следното:

"Лично аз се придържам към простите неща и оставям умствените експерименти за по-приключенски настроените хора като Кийт. Покер играчите трябва да вярват в собствените си способности. Това помага. Дотам стигам аз."

Съгласен съм, че склонността към самоувереност е много по-благоприятна за най-добрата ти игра отколкото към песимизъм в стил "обречен/а съм да загубя."

Според мен мисловните игри на Кийт са поели в две грешни посоки.

Първата граница, която Кийт е прескочил, е в това, че се е опитал да вярва в нещо, което очевидно не е вярно и той е знаел, че не е вярно.

Вече обсъждахме това, че хората сме големи майстори в самозаблудата. Всъщност дори съм на мнение, че една лека форма на самозаблуда може да е, когато блъфираш, да си казваш неща, които би си казал/а, ако имаше най-добрата ръка.

Целта на това е езикът на тялото ти да излъчва по-естествено сигурност отколкото ако преднамерено се опитваш да правиш това. С други думи, истинската ти цел е да подлъжеш опонент, не себе си.

Трикът на Кийт не е от този тип. Неговият опит за самозаблуда не е за да подлъже опонент.

Трудно е да се убедиш в нещо, което знаеш, че не е истина. Познавам хора, които си настройват часовника с 15 минути напред, защото имат навика да закъсняват. Не се получава, защото не можеш да забравиш, че часовникът е настроен напред. Просто се получава така, че правиш "умствено наваксване" за разликата, която знаеш, че съществува между времето, което показва часовникът и реалното.

ОК, ще кажеш, но Кийт очевидно е имал успех в самозаблуждаването си, че е много назад. Не мисля така, но това води до второто, което е сгрешил.

Неизказаното предположение зад неговата самозаблуда е, че той би играл различно, ако се убеди, че играе, за да излезе на нула. Това е дълбоко погрешно.

Това противоречи на факта, че трябва да имаш навика да всяка ръка оптимално, независимо дали водиш, изоставаш или е в началото на сесията. Естествено, трябва да се има предвид и какъв е твоят имидж на масата, но това е вторичен фактори, които се отчитат само след като знаеш коя е правилната игра при липса при липса на информация за тях. Не би трябвало да е вярно, че обикновено играеш различно когато губиш и когато печелиш.

Второто погрешно в мисловните трикове на Кийт е неспособността да осъзнае, че – доколкото той и другите играят различно когато се опитват да си върнат парите – почти винаги те играят по-лошо, не по-добре. Обикновено е някаква отчаяна игра, която не се базира на търпение и умения, а на това да извадиш много повече късмет отколкото можеш реално да очакваш по статистика, както и на блъфиране по-често отколкото може да очакваш да успява.

Точно това е наистина перверзното в мисловното самозаблуждаване на Кийт. Не опира до това, че той наистина се е убедил, чe е супер назад, а в това, че се е убедил да не играе по най-добрия начин, а по-лошо.

Представи си, че беше направил обратното – натрапил си е, че – на някакво ниво – вече е $100,000 напред в играта. Как би играл тогава? Естествено, би играл със супер увереност, без страх, че ще загуби миниатюрна част от тази печалба под формата на чиповете пред него в момента.

Но приемайки, че играеш в рамките на стандартните препоръки за банкрол, такъв трябва винаги да е винаги начинът ти на игра. Тези чипове са просто средство за печелене на още чипове. Те нямат друга стойност. Ако ги загубиш след взимане на лоши решения, няма значение – има още много оттам откъдето са дошли.

Разбира се, това не означава да играеш безразсъдно. Но трябва да играеш безстрашно, което въобще не е същото. Това означава да преценяваш всяко решение на базата на това какви действия имат най-висока очаквана стойност.

Е, имам известни съмнения как някой би успял да си втълпи, че е напред със сто хиляди, ако реално не е така. Но ако си представим, че е възможно, произлизащата от това перспектива за играта би трябвало в най-лошия случай да е неутрална, а в най-добрия печеливша.

Лично аз смятам, че почти винаги е грешка да се опитваш да се убеждаваш във "факт", който не отговаря на реалността.

Ако искаш да експериментираш с разположението на духа, нека да отделя от Кийт и вместо това да те насоча към покер автора Charlie Shoten. Той отдавна препоръчва следната мантра за покер играчите: "Аз съм спокоен, уверен и чист и чакам най-добрия си избор да се появи след като преценя всичките си варианти за избор и последствията от всеки от тях. Когато най-добрият ми избора се появи, аз действам."

Ето това е мисловната игра, която би трябвало да играеш, всяка сесия, всяка игра.

Свързани статии

Коментари

Все още няма коментари. Напишете първия!

Какво мислиш?
Регистрирай се, за да оставиш коментар, или се впиши с facebook