Любовта и омразата към любимата игра

Любовта и омразата към любимата игра 0001

Лишен от възможността да играе покер на живо в Лаос, където живее, австралиецът Тим Напер споделя своята афера на обич и омраза към покера в борбата му с тилта и вмирисаните крака - всичко в името на любовта към играта...

Усещам болезнено миризмата на вонящите ми крака. Опитвам да се фокусирам върху екрана пред мен, но е трудно да се концентрирам с това парене в ноздрите. Краката ми не са толкова зле днес, проблемът е, часовете, дните и седмиците прекарани в това състояние са "предали" тази гнусна миризма на крака на всяка нишка от дивана - моят покер диван. Стратегическият трон, от който пращам своите чипове в битка.

Та седя си с кръстосани крака на покер дивана в края на поредната 12-часова сесия по масите, вдишвайки стелещата се миризма на крака и чудейки се какъв е този магнит, който ме е прилепил така към играта. Парите вероятно. Беше добра година за мен на виртуалното поле. Но господи аз мразя онлайн играта. Там където живея в момента - Лаос - няма никакъв покер на живо, затова съм принуден да играя деморализиращата симулация на реалната версия на играта.

Онлайн покерът е пълен с демотивиация по много причини - той е скучен и нещата се повтарят; демотивира те допълнително да излезеш на разходка, да се изкъпеш или да развиваш каквито и да било социални контакти; хубави компютърни части - миши, клавиатури и понякога доpи екрани - отиват по дяволите в яростни тилт ексцесии; и те държи затворен в приятни летни дни, в плен съсипани от воня дивани. И в края на краищата, онлайн играта просто не е толкова интересна като тази на живо.

За начинаещите е различно. Технически онлайн играта е същата, може би дори по-напреднала, но в нея има по-малко изкуство. Липсва й психологическа дълбочина, човешката част на нещата, което за мен е основна причина да играя покер.

Нужни са умения - разбира се, че са нужни - някои от най-добрите играят почти само онлайн. Трудна игра е - никой не отрича - дори някои евтини турнири и малки кеш игри са пълни с добри играчи, бавно проправящи си път напред към призовите места. Но да си го признаем - скучно е. Липсва й живот на тази игра. Липсва й цветистото многообразия на живата игра. Имам предвид, сърцебиенето, свиването на топките и напрежението на живата игра.

Онлайн покерът страда от известен вакуум в информацията. Не можеш да наблюдаваш как някой премята чиповете си, обявява залог или изглежда под унищожителния поглед на девет чифта очи, наблюдаващи го как се опитва да заложи спокойно на ривъра с най-добрата ръка. Не можеш да видиш и как изглеждат хората срещу теб под тежестта на напрежението - напрежението от дългия турнирен ден; напрежението на балона, напрежението от пробването на голям блъф. И точно това последното кара сърцето да тупти силно. Когато си седиш анонимно в комфортната си стая, едно просто кликване с мишката прави големия блъф толкова лесен. Мога да го правя без да ми мигне окото. Но на живо? Голям блъф на финалната маса на голям турнир? Това кара кръвта да блъска в ушите ви, ръцете ви да треперят и потта да избива на веждите ви.

Мдааа, живата игра е трескава.

Онлайн покерът, от друга страна е сбирщина от 18-годишни математици играещи оптимално, докато сърфират в търсене на черно-бяло порно, изразявайки се с граматично дебилни изречения в големите покер форуми. За да играеш онлайн не ти е нужно здраво сърце, трябва ти калкулатор. Това не е игра за хора; това е игра на стойности и числа.

Но я играя тогава? Лесно е - защото обичам покера. Ако нямах онлайн покера, щях да моля приятелката си да играем на клечки; ако тя не е наоколо бих раздавал карти на въображаеми опоненти в опит да изигравам ръце от името на тези въображаеми играчи. Ако нямам тесте карти, бих изрязал правоъгълници от нещо, за да си направя такова.

И искам да ви кажа нещо сега, за да не оставям у вас съмнение - правил съм ги всичките тези неща и дори по-лоши. Аз съм истински покер десперадо. Веднъж направих чифт попове от пощенски картички по време на много дълга и тягостна среща и докато лекторът боботеше безкрайно за някакви системи за сигурност или каквото там беше, аз поглеждах надолу и си представях, че съм в страхотен турнир на живо и пред мен има чифт прекрасни попове.

Играя онлайн защото съм трагично запален по покера. Търпя тази ужасна воня на крака, за да поддържам техническите си умения в добра кондиция и за да печеля пари. Но не се заблуждавам. Това не е реално и усещането не е реално. То е виртуално. Истинската игра е точно това, което току се случи с Деветимата от ноември или което няколкостотин играчи ще правят в главния турнир на Aussie Millions през януари.

За това става дума - зала изпълнена със звуците на милиони тракащи чипове в началото на голям турнир, атмосфера наелектризираща и пълна с очаквания; хиляди покер мъченици в една зала, преследващи мечтата на Moneymaker, и водещият, който взима микрофона и обявява ‘Shuffle Up and Deal!’

Това е моята афера на любов и омраза към онлайн покера

Свързани статии

Коментари

Все още няма коментари. Напишете първия!

Какво мислиш?
Регистрирай се, за да оставиш коментар, или се впиши с facebook