На живоСъбития
PokerStars Championship Prague
888poker
New poker experience at 888poker

Join now to get $88 FREE (no deposit needed)

Join now
PokerStars
Double your first deposit up to $400

New players can use bonus code 'STARS400'

Join now
partypoker
partypoker Cashback

Get up to 40% back every week!

Join now
Unibet
€200 progressive bonus

+ a FREE Unibet Open Qualifier ticket

Join now

Покерът и спортната психология, част 2

Покерът и спортната психология, част 2 0001

В предишна статия ви представихме първата част на разказа на Бари Картър – покер журналист и страстен играч – за срещата му с Джаред Тендлър, един от водещите експерти в областта на спортната психология.

В настоящата статия, неговата история продължава с още любопитни детайли за това как, с помощта на специалиста, е успял да преодолее трите си основни проблеми като покер играч - пораженческото мислене, страхът от поемане на рискове и нежеланието за четене и самоусъвършенстване.

Само няколко седмици минаха, откакто започнах да посещавам д-р Тендлър, и вече се усещам като нов човек – сякаш беше успял да ме излекува с едно щракване на пръстите. Веднъж след като започнах да говоря открито за страха, той започна да намалява и изглежда, че вече е почти изчезнал. Всеки път, когато усетя, че се притеснявам да рискувам на покер масата (говорим за добре пресметнат риск, не за плащане на ‘all-in’ от ваша страна с 6-high), си го отбелязвам и след това в детайли анализирам както ръката, така и моята реакция в конкретния случай. Вече ми е много по-лесно да оставя емоциите след сесиите настрана, били те положителни или отрицателни. Освен това, преглеждането и критичното разсъждаване върху моите отигравания, се оказа доста интересно и полезно занимание. По този начин усещам как градя нещо, а не се опитвам просто да изплувам на повърхността.

Но като се абстрахирам за малко от положителните аспекти на терапията, имаше нещо, което все още ме притесняваше. Това, че вече не ме е страх да поемам рискове и че започнах съзнателно да анализирам и подобрявам играта си е прекрасно, но проблемът идваше оттам, че промяната бе резултат от консултациите ми със специалиста, и следователно не бе нещо, за чието постигане заслугата е изцяло моя. Усещането беше все едно някой друг прави нещата, а не самият аз. За пореден път Джаред ме изненада с реакцията си, но на това вече бях свикнал. Той прие притесненията ми за нещо съвсем нормално и ми обясни откъде идват и защо се чувствам така:

Това, през което преминавах, е било всъщност Трети етап на обучението. Той се нарича „съзнателна компетентност”, или с други думи аз съм способен да проявявам дадено умение, при условие че съзнателно мисля за него. Първият етап е наречен „несъзнателна некомпетентност” (изобщо не си давам сметка, че не умея нещо), следващият е „съзнателна некомпетентност” (вече съм наясно, че не умея въпросното нещо). После идва третият етап, „съзнателна компетентност” (усвоил съм дадено умение, но мога да го приложа само ако съм съсредоточен върху него), и накрая е Светият Граал в процеса на обучение – „несъзнателната компетентност” (прилагам умението, без да се налага да се замислям).

Сетете се колко притеснени бяхте, когато за първи път седнахте сами в автомобил след като взехте книжката и сравнете усещането с това колко елементарно ви се струва шофирането сега, след няколко години стаж зад волана. В момента замисляте ли се кога и защо да смените от една скорост на друга, или просто го правите автоматично? Мисля, че схванахте идеята. Как ще разбера, че съм достигнал до последния етап, до несъзнателната компетентност? На пръв поглед изглежда невероятно, но това се случва, когато се появи смъртният враг на покер играчите, наречен ‘tilt’. Тендлър ми каза, че според него „тилт” всъщност може да бъде нещо полезно, защото ни дава доста по-ясна представа за нашите собствени способности. Когато някоя нещастно загубена ръка ни извади извън равновесие, започване да играем много по-първично. Действаме, без да му мислим много-много. Или казано по друг начин, несъзнателно започваме да играем повече инстинктивно, като всъщност така излизат на преден план както закодираните в подсъзнанието ни вече усвоени знания и умения, така и онези аспекти на играта, върху които очевидно имаме нужда да поработим сериозно.

Все още усещах как ръцете, в които губех по нещастен начин след като съм бил голям фаворит за спечелването им, предизвикваха раздразнение у мен. Не беше изчезнало и усещането за несправедливост на фона на драстично подобрената ми игра и положителните резултати. Въпреки че трите ми симптома почти бяха изчезнали и въпреки старанието ми да приемам по-леко ударите под кръста, справянето с тях все още беше проблем. Джаред ме помоли да обясня какво е чувството, когато се случи да загубя голяма ръка заради лош удар, и аз отговорих, „ами не е честно”. След това поговорихме малко по-задълбочено за това. Изглеждаше, че идеята за справедливостта се коренеше във факта, че от дълго време съм покер журналист. През последните няколко години видях много хора, печелещи турнири. Работата ми беше да пиша за тях, да ги интервюирам и да слушам всяка седмица едно и също – колко е невероятно и прекрасно да спечелиш огромна сума пари и как това променя коренно живота ти.

Разказах му също, че винаги съм искал и аз да спечеля някое престижно събитие, мечтал съм поне веднъж аз да съм онзи на снимката, който държи двете карти, с които е победил последния си противник, с огромната купчина пари пред него. Не можеше ли поне веднъж аз да дам интервю, вместо да го взимам? Кога щеше да дойде и моят ред? После направих един коментар, който ми се стори маловажен. Казах на шега, че „вероятно трябва да спра с тия ‘Sit-n-go’ турнирчета и кеш маси в интернет” (през последната година почти не ми се беше случвало да играя на живо). Джаред веднага се хвана за подмятането ми. Първо си помислих „Господи, не... Това беше само шега, нищо нямах предвид. Хайде да не си губим времето с това.” Той обаче реши да задълбае...

Свърза тази ситуация с нещо, което понякога се забелязва у спортните журналисти. Повечето от тях са отчайващо слаби в спорта, който отразяват, и нямат представа за нещата „от кухнята”. Хората, ангажирани със спортната индустрия, знаят много добре, че голяма част от най-видните журналисти всъщност не знаят за какво говорят и често наблюденията им са съвсем общи и генерализирани.
Но при мен е различно. Аз съм покер играч на първо място, знам прекрасно какво е да си на масата и имам добра представа какво се случва с индустрията. Поради ангажираността си Джаред няма време за толкова покер, колкото му се иска, но знае достатъчно, за да може да си обясни защо някои хора наричат турнирите „донкаменти” (в покер жаргона „donkament” означава „сбирщина от магарета”, като се имат предвид играчите, които играят погрешно и разчитат само и единствено на късмета, за да спечелят. „Заигравката” е с думата “tournament”, като са заменени първите букви.) В допълнение на това, той е наясно, че един спечелен турнир не означава задължително, че някой е класен играч, освен ако добрите му резултати не са постоянни.

Той ми каза нещо, върху което не се бях замислял, а именно, какво ще се случи, ако наистина спечеля някой голям турнир. Освен, че ще получа доста добри пари, единственото, което ще стане ще е да превърна в разпознаваемо лице за хората, от които не се интересувам – такива са обикновените наблюдатели, журналистите, които знаят съвсем малко за играта и масовите медии. Онова, което истински желая обаче, а именно – да получа уважението на хората, на които се възхищавам, няма да се случи. За мен винаги е било важно да бъда разпознаван едновременно като играч и като човек, който пише за покера. Смятах, че това е в реда на нещата, но се оказа, че част проблема ми идваше оттам.

Продължихме да говорим в тази посока и в крайна сметка открихме нещо парадоксално – аз се чувствах зле, защото не получавах нещото, което всъщност изобщо не исках... От подобно заключение може да ти се подпали мозъка, но то стана повод за изключително детайлна дискусия за нещата, които очаквах от играта, както и поставянето и постигането на конкретни цели. Все още обичам турнирите и наистина би било чудесно да спечеля някой, но разговорите ми с Джаред ми отвориха очите и ми помогнаха да започна да разбирам какво реално искам от играта. Накрая той ме попита: „Все още ли ти се струва несправедливо?” „Не, не знам какво ми се струва, но определено усещането е различно,” отговорих му аз.

Свързани статии

Коментари

Все още няма коментари. Напишете първия!

Какво мислиш?
Регистрирай се, за да оставиш коментар, или се впиши с facebook